Всичко започва на разсъмване на 21 септември 1923 г. от улица „Цар Борис I“ № 94 в София. В откритата кола не се качват просто трима мъже. В нея се качва част от Главен революционен щаб на едно още необявено въстание: Георги Димитров, Васил Коларов и запасният майор Никола Агънски. Двамата главни пътници вече не са себе си. Те са актьори в пиеса, от чийто успех зависи животът им. Георги Димитров е „инженер“ с дълга зеленикава мушама, а Васил Коларов – „юрисконсулт“ със светъл шлифер. Ниско остригани, гладко избръснати, с каскети, те са част от „държавна комисия“, тръгнала за Вършец да приема новопостроена баня. В малките им куфарчета няма планове за сгради, а под дрехите им – скрити пистолети.
Те не знаят, че пиесата им вече има предател. Нишките водят към някой от участниците във военно-техническата комисия, заседавала предната вечер на улица „Веслец“. Не знаят, че в София властта вече е вдигната на крак и до всички постове е изпратено строго нареждане:
„Бдете за червен автомобил. Задръжте го на всяка цена!“.
Първоначалният план наистина е бил да пътуват с червената кола на английската легация, но в последния момент тя е сменена с тази на Павел Ненов. Те усещат само общата опасност, тежестта на мисията, която може да завърши или с победа, или с куршум в гърба.
Колата леко прекосява Софийското поле и за около три часа и половина започва да пълзи по голите склонове на Петроханския превал. Пътят е осеян с инженерски жалони, които подсилват алибито им. Но с наближаването на пропускателния пост на върха, напрежението в колата се сгъстява. Въпросът, който увисва във въздуха, е екзистенциален: как да се мине? Легално или революционно? Да се разчита на хитростта или на оръжието? Надделява мнението на „инженера“ Димитров – ще се приложи легална хитрост.
А какво представлява постът на Петрохан в онзи есенен ден? Той е картина на скуката. Няколко летни къщички са заключени с тежки катинари. Есента е прогонила всички гости. Живот има само на три места: в пощата, в полицейския пост и в ханчето, от чийто комин се издига дим, сякаш оплакващ самотата. Вниманието на хората от полицейската застава е изцяло погълнато от игра на карти. Двама разгорещено удрят по голата маса, а трети – дежурният на име Зарко – следи играта с такова увлечение, че старшията, излегнат на кревата, трябва да му напомня за задължението му. За по-голяма сигурност наоколо се навъртат и няколко цивилни агенти, шпицкомандаджии, дошли да душат за бунтовници.
– Отваряй си очите, Зарко, да не пропуснеш червената, че ще ти хвръкне хлебеца!
В този момент съдбата, или случайността, решава да се намеси. Мрачни облаци захлупват планината и закапват тежки капки дъжд. Шофьорът спира, за да вдигне брезентовия покрив. Спускането към поста започва, а дъждът се превръща в порой.
Колата забавя ход. Полицаите чуват мотора и любопитно изскачат навън. Един от пътниците подава глава и размахва някакъв документ. От под стряхата старшията хвърля бърз поглед. Вижда служебна кола с жалони – всичко изглежда благонадеждно. Вижда проливния дъжд. И взима решение, родено не от стратегия, а от мързел и нежелание да се мокри. Пък и колата не е червена, както гласи заповедта. Той просто махва с ръка. Продължавайте.
Това е. Едно махване с ръка.
Колата се изгубва в сивата маса на дъжда, а охраната на властта се прибира спокойно на сухо. В този миг, без никой да разбере, е даден пропуск не на трима мъже в една кола, а на цяла една бъдеща епоха.
Но историята не свършва тук. След като се спускат надолу по склона и вече се чувстват в безопасност, Димитров нарежда колата да спре. Спират под един голям завой, край малка поляна, известна като Равнилото. Там, край приток на река Бързия, под една надвиснала скала, за пръв път се събира целият Главен военно-революционен щаб. Докато охраната пази пътя, а шофьорите оглеждат колата, тримата мъже разгръщат карта и провеждат първото си съвещание. Уточняват подробности, сверяват планове. Момент на концентрация и воля, само минути след като са се измъкнали на косъм от капана. Опасността е преминала, но голямата, страшна работа тепърва започва.
И тук вече спира разказът и започват въпросите.
Какво щеше да се случи, ако предателят беше знаел истинския цвят на колата? Ако нареждането беше: „Търсете всяка подозрителна кола“, а не само „червена“?
Какво щеше да се случи, ако дъждът беше закъснял с десет минути? Ако старшията, незащитен от пороя, беше решил да изпълни стриктно дълга си, да провери документите, да се вгледа в гладко избръснатите лица и да разпознае в тях най-търсените хора в държавата?
Какво щеше да стане, ако дежурният Зарко не беше увлечен в картите, а беше амбициозен полицай, търсещ изява?
Едно по-щателно вглеждане. Един по-строг въпрос. И цялата история на България през следващите 70 години можеше да поеме в съвсем друга посока. Нямаше да има Лайпцигски процес, нямаше да има Коминтерн, нямаше да има 9 септември 1944 г. в този му вид. Нямаше да има Народен съд, лагери, колективизация. Съдбите на милиони хора, родени и неродени, са висели на косъм в онзи момент. Зависели са от решението на един безименен старши на един пуст планински проход, който просто не е искал да се намокри.
Колко често в историята най-големите последици се раждат от най-дребните причини? И колко е страшно да осъзнаеш, че понякога бъдещето на един народ се решава не от героизъм или предателство, а от две прости случайности – цвета на една кола и един проливен дъжд.
Разказът е изграден върху исторически свидетелства и документи, като някои сцени са литературна реконструкция.